Лорънс Антъни: Не мога да си представя живота без слоновете

Наричат ви Говорещия със слонове?

Слоновете ми говорят толкова, колкото и аз на тях. Отнема време и постоянство, за да го постигнеш, но те са интелигентни същества и разбират, че положението им зависи от волята на хората. От друга страна, спокойно могат да ме наричат и говорещия с бизони, говорещия с носорози, говорещия с глигани, а напоследък дори и говорещия с терористи. (Смее се.)

Обвиняват ви, че сте преговаряли с лидерите на терористичната групировка Lord’s Resistance Army в Уганда, печално известна със зверствата си и с използването на деца войници в армията си.

Така е, не го одобрявам, но бих разговарял с всекиго, ако с това ще помогна за спасяването на животните. Мнозина ме предупреждаваха да не се срещам с тях, тъй като те отвличат и убиват хора, но беше жизненоважно да опазим последните няколко бели носорога от изчезване. Знаете, в Азия техните рогове се търсят като мощен афродизиак и това е довело до почти пълното им изтребление. За мой късмет се оказа, че белият носорог е тотемът на тази военна групировка, и те поеха ангажимент да спрат избиването на носорозите и на рейнджърите, които ги пазят. Така че резултатите оправдават средствата, поне в този случай.

Името ви се появи по световните медии, когато през 2003 г. се опитахте да спасите животните от зоологическата градина в Багдад. Защо рискувахте живота си за нещо, което не ви засягаше пряко?

Когато започна войната в Ирак, аз се зачудих кой ли се грижи за животните по време на бомбардировките и какво ще се случи с тях. Ето защо веднага заминах за Багдад и се озовах в разгара на войната. Животните бяха в окаяно положение: едни бяха умрели от глад, други бяха убити, а някои дори бяха избягали. Вместо няколко дни, останах почти половин година. В началото ме мислеха за луд, но впоследствие успях да получа съдействие не само от американските и иракските войници, но дори моллите в Багдад призоваваха от джамиите да не ме закачат. Така животните бяха спасени, а зоологическата градина – построена наново. Оказа се, че стига да има желание, се намира и начин.

Какво провокира във вас желанието да се занимавате с опазването на животните?

Отраснах в Замбия, Малави, Зимбабве и Зулуленд в Източна Африка. Аз съм дете на пустошта, така че любовта към природата ми е в кръвта. След като години наред се бях занимавал с недвижими имоти, един ден продадох всичко и купих Тула Тула – един от старите ловни резервати и някогашна ловна територия на легендарния зулуски вожд Шака Зулу. Има уравновесеност, естественост в дивата природа, които ми липсваха в града, а освен това изпитвам все повече тревога за пустошта.

Кое е това, което ви тревожи?

Преди да купя Тула Тула, работих с хората от зулуските племена и се опитвах да възстановя историческите им отношения със земята. Въпреки че огромният резерват Хлухлуве Умфолози в Южна Африка е почти до прага им, те никога не са били допускани вътре. Културните им и традиционни връзки с природата са прекъснати. Децата им никога не са виждали жираф, което е шокиращо. Опитвам се да възстановя връзките на хората със земята, с животинското и растителното царство. Всички рейнджъри в Тула Тула например са местни хора.

С невероятни усилия и огромна харизма Антъни успява да направи невъзможното: да привлече враждуващи зулуски племена в една обща кауза: обединяване на земите им за изграждане на обширния природен резерват The Royal Zulu Biosphere.

А как стана така, че се сдобихте със стадо неуправляеми диви слонове?

През 1999 г. ми се обадиха с молба да приема стадо проблемни слонове в моя резерват. Те били твърде диви, непрекъснато рушали сградите в резервата, нападали персонала и колите. Не можели да ги удържат и електрическите огради – единственото средство за контрол на тези огромни животни. Трябвало да бъдат застреляни. Единственият им шанс за спасение беше да ги приема в Тула Тула. Това обаче представляваше голям риск, защото повече от 100 години местните жители не бяха виждали слонове и се бояха от тях.

Вие обаче все пак приютихте проблемното стадо?

Така е и те веднага се проявиха, като пробиха оградата и избягаха, нападайки и ранявайки главния рейнджър на съседния резерват.

Как се справихте с тях?

Реших, че трябва да опитам по друг начин. Тези слонове явно бяха много травмирани. Преди да ги докарат при мен, бяха застреляли матриарха на стадото и нейното малко – нищо чудно, че не се доверяваха на хората. Тогава ми хрумна да се опитам да установя контакт с новия матриарх. Дни наред стоях пред заграждението и без да обръщам внимание на враждебното им поведение, им говорих. Казвах им, че сега това е техният дом и са в безопасност. Всеки ден се приближавах все повече и повече. Един ден, няколко седмици по-късно, Нана (матриархът) дойде близо до оградата и държането й не беше заплашително. Тя провря хобота си през оградата и ме докосна. В този момент разбрах, че сме сключили примирие. Веднага ги пуснах на свобода в резервата. Оттогава не сме имали проблеми. Стадото вече наброява 16 слона.

Но вие не само сте успели да се справите с проблемните слонове, а и да се сприятелите с тях. Как го постигнахте?

Знаете ли, слоновете са изумителни същества. В царството на тези дебелокожи създания владее разбирателство и великодушие. Слоновете са емоционални, грижовни и изключително интелигентни. Доказали са нееднократно, че разбират и ценят добрите отношения с хората. Днес не мога да си представя живота без слоновете. Не искам живот без тях...

Историята как Антъни спасява слоновете и се сприятелява с тях, като преобръща негативната им нагласа към хората и печели доверието им, е едновременно трогателна и обнадеждаваща. Животът в един резерват не е лесен, особено когато в него има слонове, но ентусиазмът на Антъни и любовта и уважението му към природата се усещат през всички страшни, тъжни или забавни истории, които разказва. Този живот със слоновете е истинско чудо.

 

На 07.03.2012 г. Лорънс Антъни внезапно получава сърдечен удар, който се оказва смъртоносен. На възпоменателната служба в негова памет обаче се случва нещо нечувано и необяснимо. Стадото слонове, което той спасява от сигурна смърт, се появява внезапно, след като е вървяло 12 часа, за да застане на бдение около дома на Антъни, където не е стъпвало от години. Как са разбрали за смъртта на своя приятел, остава пълна загадка. За слоновете отдавна се знае, че скърбят за своите мъртви. С наведени глави, без да ядат и пият в продължение на 2 дни, слоновете отдават последна почит на своя спасител. След това се оттеглят с бавна стъпка в джунглата.

В редица един по един слоновете пристигат, за да отдадат последна почит на своя спасител.

И ако все още има скептици, които поставят под съмнение интелигентността на слоновете и способността им да изпитват любов и благодарност, може би истинската история на Лорънс Антъни ще промени представата им за света на животните завинаги.