Бранимир Събев: Не губете вяра в българските книги и писатели

Бранимир Събев е само на 34 години, но успешно съчетава няколко ангажимента. Нещо повече – съчетава ги с удоволствие и показва завиден професионализъм, въпреки че никога не парадира с това. Освен, че изпълнява служебните си задължения и балансира в личния си живот – неща, за които няма да говорим, – Бранко (така предпочита да се обръщаме към него ние, приятелите му) е може би най-ревностният поддръжник на съвременните български писатели, книжен блогър и автор на фантастика, фентъзи и хорър.

Вече, освен участията си в антологии, има издадени три самостоятелни книги – „Хоро от гарвани”, „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” и „Пустинния скорпион”, – а в деня на откриването на Коледния панаир на книгата за 2015 г., той ще зарадва почитателите си с ново заглавие – „Априлска жътва”. За него, а и за българското присъствие на литературната сцена в тези жанрове, си говорим днес.

Честита да ти бъде новата книга, Бранко! Разкрий ни съвсем малко от нея – жанрово и стилово.

Благодаря и здравейте! „Априлска жътва” е четвъртият ми сборник разкази, трети пореден от издателство „Ибис”. Съдържа 14 разказа и за разлика от предишния, „Пустинния Скорпион”, който бе фантастика и фентъзи, този е завръщане към изначалните корени на творчеството ми. Сиреч, повечето творби са в жанра ужаси, каквито бяха и първите ми два сборника. Ще ви сблъскам със злокобни хотели, тайни общества, зомбита, зли магове, серийни убийци, чудовища, психопати и други изненади.

Колко дълъг бе пътят от „Хоро от гарвани” до „Априлска жътва” съвсем метафорично?

От излизането на „Хорото” на бял свят до „Жътвата” минаха 7 години, от написването на първото досега – двойно повече. Метафорично погледнато, пътят беше дълъг, труден, трънлив, изпълнен с перипетии и кривoлици. Но не се оплаквам – важни са крайните резултати, а аз съм доволен от тях.

Защо избра тези жанрове? Те няма да те направят богат.

Така е, но тук и другите няма да ме направят богат. Те направиха немалко хора на Запад богати, но все пак, живеем в България. А и когато започнах да пиша в тези жанрове, изобщо не мислех за издаване на книга дори. Всичко беше страст, удоволствие и наслада. Това ми харесваше, и все още ми харесва да го правя. Все пак, колко от нас избират да правят куп неща, които им харесват, но пък няма да забогатеят от тях? Не е нормално да вършим само и единствено това, което ни носи пари.

„Комерс” мръсна дума ли е?

Защо да е мръсна? Повечето хора искат да получат заплащане за труда си, независимо какъв е той, и това е правилният начин. Ние ежедневно консумираме различни продукти – било физически, било ментално - и болшинството от тези продукти, да не кажа всичките, са създадени с цел финансова изгода. Може парите да не са били на предни позиции при създаването им, но без продажба те рано или късно са обречени. Дори некомерсиалните проекти имат нужда от финансиране, а когато се продават и носят пари на притежателя си е приятно, нали? Най-малкото, за да е възможно създаването на още такива проекти.

Възможно ли е у нас някой да се издържа само от писане на книги? Ако да, каква е цената, която трябва да плати?

Възможно е, но е адски трудно. Ако всичко ни беше наред, щях да отговоря, че цената която трябва да платиш е много голям и всеотдаен труд, писане по нощите, жертване на лично време за представяне и промотиране на книгите ти, писателски и разказвачески талант, създаване на чудесни произведения, гонене на срокове и т.н. Но, понеже нищо не ни е наред (има една приказка за кучето по този повод, но е нецензурна и ще я спестя), цената у нас е следната. Няма значение колко си добър и талантлив, всеотдаен и прочее – важно е кои са ти приятелите и в кои кръгове движиш. Важно е кой ще лобира за теб, важно е да познаваш „правилните хора” – богати бизнесмени, партийни функционери и най-обикновени престъпници. Накратко, важното е да принадлежиш към определена мафиотска клика – тоест, цената която трябва да платиш, е собствената ти чест и достойнство.

„Априлска жътва” е третата книга, която излиза от издателство „Ибис”. Преди теб, те не бяха издавали български автори. С какво спечели доверието им?

Истината е, че „Ибис” решиха да рискуват с мен. Искаха да опитат с български автор и заложиха хазартно на моя милост. Спечелването на доверието се случи след излизането на „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” – втората ми книга и първа през тях. Тя се продаде добре, към сегашен момент от тиража са останали едва двуцифрено число бройки. Така се стигна и до третия ми сборник, „Пустинния Скорпион”, така се стигна и до „Априлска жътва”, която излиза на 8 декември, първия ден от Панаира на книгата. Ако някой прояви интерес към „Жътвата”, другите ми книги или мен самия, нека се чувства поканен да заповяда на щанда на издателство „Ибис” – всички ние, включително и аз, ще бъдем там през целия панаир.

Твои произведения са били отличавани не веднъж. Ако искаш, може да изброиш наградите си, разбира се, но ми се иска да те попитам – коя е най-значимата за теб?

Наскоро направих рекапитулация и се оказа, че литературните ми награди към момента са точно 16 на брой. От тях, без съмнение, най-много ценч четири – двете награди за първо място в Националния литературен конкурс на СУ и Фондация „Св. Климент Охридски” (2007, разказът „Арлекин” и 2010, разказът „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”) и двете, присъдени ми от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър – Български автор на 2012-а и Награда Златна Руна 2013 за принос в развитието на жанровете фентъзи и хорър в България.

Ти участваш активно в разпространението и рекламирането на книгите си, въпреки че издателството има сериозна дистрибуторска мрежа. Откъде намираш толкова време, след като дори по-млади от теб хора се оплакват от липсата му? Това коства ли ти някакви лишения?

Коства ми, и то немалки. От 20-дневен платен годишен отпуск, половината ми отива да съм на всеки Панаир на книгата на щанда на „Ибис”, където да предлагам книгите си. Отделно времето, което се жертва за представяния, премиери, промоции, реклами, търчане по пощи и куриери и т.н. Писането е приятната, интимна част по създаването на една книга – оттам нататък следва яко бачкане. Не можете да се осланяте само на книжарници и дистрибутори, там книгата ви се дави в море от хиляди други заглавия.

И теб не те подминаха така наречените „интернет тролове” – анонимните всичкомразещи, които живеят, за да пишат жлъчни коментари за всеки и всичко. Как се справяш с тях?

Никак. На практика, авторът няма как да се справи с тях. В редките случаи, когато той узнава кои са и ги среща на живо е благословия, понеже те всичките, без изключение, са мишки. Ако имаха поне капка смелост, щяха да се подписват със собствените си имена. А и не е работа на писателя да се справя с тях. Това е задължение на администратора и модератора, които поддържат въпросната платформа, където се намира въпросната жлъч. Фактът, че немалко админи и модове не вършат тази работа, криейки зад оправданията, че „всеки има право на лично мнение”, „то всъщност не е обида, а градивна критика”, „защо просто не обръщаш внимание”, „лошата реклама пак е реклама” и прочее либерастии, е вече друг въпрос.

Като познавач на творчеството ти, смея да твърдя, че ти четеш много и четеш качествено, а не „по диагонал” – приблизително, по една книга седмично. Коя беше първата творба, която прочете?

Ох, да си призная, връщайки се толкова назад, не мога да отговоря еднозначно – чета отпреди да тръгна на училище. Но, може да приемем условно, че от първите автори, които са ми попаднали са Астрид Линдгрен, Марк Твен и Братя Грим.

Безспорно, любимият ти автор е Стивън Кинг – втората ти книга е със заглавие „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. Споделял си неведнъж и предпочитанията си към Х. Ф. Лъвкрафт. С какво хорърът привлече вниманието ти?

Връщайки се в спомените си назад, сякаш не аз избрах хоръра... Сякаш той мен ме избра. Като се замисля, без съмнение най-успешните литературни произведения са тези, които провокират в теб някаква емоция: литература, която може да те разсмее, разплаче, да те накефи и т.н. Хорърът се старае да провокира в теб страх, да те уплаши и стресне, а това е може би най-трудното за провокиране нещо. Лъвкрафт неслучайно е казал, че най-древната човешка емоция е страхът, а най-големият страх е страхът от неизвестното.

Кои са предпочитаните от теб български автори – и класици, и наши съвременници? Защо?

От класиците ни като писател харесвам най-много Йовков, заради сладкодумния му разказвачески стил, а от поетите – Дебелянов, заради майсторството. Колкото до съвременните, без съмнение бих изброил имена като Сибин Майналовски, Явор Цанев, Любомир Николов – Нарви, Николай Светлев и Андрея Илиев.

Спомняш ли си първата си писмена творба? Разкажи ни малко повече за първите си литературни опити.

За пръв път се опитах да пиша на 14 години, започвайки с книга-игра. Книгите-игри ми бяха основно четиво между 4-и и 9-и клас, така че това бе логичен избор. Беше класическа фентъзи история за благороден принц, тръгнал на поход да срази зъл магьосник. Писах я на тетрадка, на ръка, стигнах донякъде и я зарязах – беше много зле. Минаха няколко години и вече като млад студент написах първата си завършена творба – това е разказът „Моторът на Смъртта”, първият разказ в първия ми сборник „Хоро от гарвани”.

Отърси ли се лесно от влиянието на любимите си автори, за да създадеш своя стил и ако не е тайна, как се случва това „сваляне на помощните колелета”?

Свалянето на колелетата се случи от само себе си, по естествен път. Начините за целта са два: четене, и писане, това е. Нужни са в достатъчно количество, за да се стигне до качествените изменения, сиреч – изграждането на собствен стил.

Какво може да те вдъхнови?

Всичко. Книги, филми, музика, компютърни игри, сънища, случайно дочути или съзрени неща... Светът е моето вдъхновение, във всичките му измерения и разновидности.

Има ли сила, която може да те накара да спреш да пишеш?

Хм, това е много добър въпрос. Не знам дали има такава сила, но ако съществува, не бих искал да я срещам.

Ти подкрепяш много българските автори, предимно тези, дръзнали да пишат в жанровете „Фантастика, фентъзи и хорър”. Не се ли боиш, че това може да бъде нож с две остриета и твоята подкрепа да се обърне срещу теб?

Има един чудесен цитат на Казандзакис, автор, когото уважавам изключително много. "Идеалният учител е онзи, който се превръща в мост, за да премине ученикът на отсрещния бряг. И когато вече преминаването стане лесно, учителят с радост оставя моста да се срути, като насърчава ученика си да построи собствени мостове." За мен лично един автор, който е обръгнал, вече пише с години, издал е няколко книги, печелил е награди и прочее е врял и кипял в литературния живот, просто ТРЯБВА да помага на по-младите и неопитни. Естествено, както и с каквото може, според възможностите си. Това е негов свещен дълг като писател – не бива само да взимаш и да получаваш, трябва и да даваш. И след години тези след теб да следват примера ти и да правят същото с новите младоци. Така се върти колелото, така се вие пътят.

Съжаляваш ли за нещо, написано от теб?

Не съжалявам за абсолютно нищо, излязло изпод перото ми. Единствено съжалявам, че (колкото и странно да звучи!) за цялото това време досега можех да съм написал още истории. Но, от мързел никой не е застрахован.

Всички ние, почитателите на твоето творчество, както и екипът на Actualno.com, ти желаем успех. Какво искаш ти да пожелаеш на нашите и твоите читатели?

Не губете вяра в българските книги и българските писатели! Приятно четене, и приятни празници!

Интервюто взе Весислава Савова