Илиан Илиев: Съдът трябва да отхвърли претенциите на Мюфтийството за Ески джамия

От няколко месеца, в привидно спокойния и провинциален град Стара Загора, се дискутира възможността в центъра на града да се появи отново работеща джамия. Тя ще бъде на мястото на Музея на религиите, единствената сграда, оцеляла след масовото клане и опожаряване на града през 1877 година. Въпросите по случая са много, реакциите са различни. Утре, 29 ноември, предстои поредният протест срещу исканията на Главно мюфтийство, а информационният сайт starazagorastz.org и Actualno.com ви срещат с Илиан Илиев - един от организаторите му.

В последните няколко месеца в Стара Загора се наблюдава особено напрежение върху статута на Музея на религиите, известен на местните като „Джамията”. Бихте ли дали кратка предистория на събитията, довели до казуса със собствеността на сградата в наши дни?

Въпросният казус започна преди около 6 години, когато след изследването на доц. Балева „Митът Батак”, в което тя се опита да представи баташкото клане като литературна измислица, тогавашният главен секретар на Главно Мюфтийство и днешен депутат от ДПС Хюсеин Хафъзов даде първите сигнали за намеренията да бъде възстановена религиозната дейност в Ески Джамия.

Това стана възможно, след като на 4 юни 2013 СГС изненадващо реши да признае Главно Мюфтийство като правоприемник на мюсюлманското вероизповедание. В момента в България има заведени 83 иска за 89 имота от Главно мюфтийство.

При първото заседание в Старозагорския окръжен съд се оказа, че представеният нотариален акт е издаден за друга джамия. Пред съда от страна на ищците ще говорят две свидетелки, които ще твърдят, че джамията е работила през 1985 година. Има обаче документи, че минарето е бутнато през 1977 година. Намерен е документ в Общината, с който последният мюфтия през социализма е предал ключовете през 1975 година.

Въпреки абсурдността на иска, да не забравяме, че подобен абсурден иск бе признат и решен в полза на Мюфтийството преди 4 месеца във Враца и преди 3 седмици в Карлово.

Протестът на гражданите на Стара Загора е подчертано непартиен и не се свързва с етнически, верски или други каузи. Как се отнасяте към опитите на определени партии да прегърнат протеста ви, както и да го украсят с техните знамена? Възможен ли е чисто граждански протест в България, ако не е подкрепен от партия (на власт или в опозиция)?

При девалвацията на партийността и политиката като цяло, да се легализираш през връзката с една патриотична, правдива кауза е изключително полезно. Това може да го каже дори начинаещ студент по политически стратегии. Има ли протести, във времена, когато няма пари и единствения шанс е да намериш достатъчно хора, които да гласуват за влизането ти в парламента, винаги ще има и партии, които ще искат да бъдат свързвани с тях. Няма как да има чисто граждански протест, след като няма гражданин в тази държава, който да не прави политика. Защото дори оцеляването, което повече от 70% от българите преследват, е политика, социална, но политика. Но гладът и мизерията винаги докарват хората на ръба на търпението. А когато застанеш там и погледнеш бездната, която те чака, изведнъж инстинктът за самосъхранение те кара да се обърнеш и да зашлевиш звучен шамар на тези, които са те избутали дотам.

Какви са хората, които участват в протеста, какъв е техният социален статус?

Ученици, студенти, мъже и жени на средна възраст, работещи и безработни, пенсионери - без разделение на политически пристрастия. Фенове на "Берое", граждани, дошли да ни подкрепят от Бургас, Пловдив, очакваме 2 автобуса от Карлово. Все хора, за които в даден момент бъдещето на децата им е по-важно от личното удобство в кафенето.

Вярвате ли, че протестите ви ще бъдат чути, видени и разбрани от институциите, срещу които протестирате?

И видени, и чути, и разбрани... Бъдете сигурни. Но това не значи и уважени. Както се знае, политиката е за хората, но след като знаем за кои хора е, почва да става притеснително как ще се разберат протестите... Ако след 5 месеца разбираш вика „Оставка” като призив за оставане, значи каквото и да чуеш, няма да го приемеш. Вместо да се говори нашироко, защо просто да не прочетете отново „Приказка за стълбата” на Смирненски. Там е отговорено на този въпрос по перфектен начин и език.

Бихте ли потърсили подкрепата от несъмнено по-мощните протестни вълни в София, които да ви помогнат и да припознаят и вашата кауза, която въпреки регионалния си характер, добре говори за  абсурдността на живота в България – вечният проблем, който държи хиляди хора по улиците на столицата вече пореден месец?

Не мога да говоря от името на толкова много хора, аз лично не виждам релации, които да биха били интересни на протестиращите от София. Ако сравним протестите днес в България, с тези в Истанбул преди месеци, ще открием една основна разлика. В Турция много загърбиха личните каузи, за да застанат зад обща, а тук всеки иска личната му кауза да стане обща. Затова имаме 300 партии и толкова групи протестиращи.

Каква е ролята на медиите в един протест, кое привлича журналистите към шума на барикадите?

Вероятността да се пролее кръв. Уви, гадно, но истина. Да може да се сложи нещо оцветено в жълто или червено, без голямо значение, ама да е в тези два цвята, че то това продава новините.

Какво бихте определили като успех на протестите за вас и хората, които стоят зад вас? Има ли и следваща кауза или проблем, към който бихте ориентирали своята енергия след това?

Решение на Старозагорски окръжен съд, отхвърлящо претенциите на Мюфтийството и потвърждаване на това решение от Пловдивски окръжен съд. След това – да спрем милиционерщината, която бавно, но неумолимо ни обгражда и превръща страната ни отново в лагер.

Какво ако...никой не чуе гласа на хората от Стара Загора и най-мрачните ви очаквания се сбъднат?

Ако демокрацията беше добра форма за оцеляване, природата щеше да я избере преди 600 милиона години. Явно, че ще има кръв, журналистите ще получат новините, които чакат и накрая, както е видно от историята, ще дойде я български Путин, я нов Живков и ще процъфтяваме до „пълната победа на социализма“... Което ще се случи около 100 години след като изгасне Слънцето.

Интервю на Ивайло Тончев