Oткривателският дух на Джеймс Камерън

    

  През 2001г. Джеймс Камерън с екип морски археолози, микробиолози и историци се спускат до "Титаник" с батискафите МИР1 и МИР2 на Института по океанология "Ширшов" към Руската академия на науките.

Тази експедиция показва за първи път кадри от вътрешността на кораба и има за цел да заснеме кораба за поколенията, преди конструкцията му да се разпадне напълно под влиянието на корозията и микроорганизмите.

Екипът включва световнопризнатия специалист по "Титаник" Кен Маршал и авторите на редица книги Дон Линч, д-р Джон Броудуотър и д-р Чарлз Пелегрино.

Ето какво споделя самият режисьор Джеймс Камерън за работата по документалния филм "Тайните на Титаник" 3D и вълнението, което предизвиква у него историята около създаването на филма:

"Трябва да направя едно признание: създадох филма "Титаник", защото смятах, че мога да убедя студиото да ми разреши да се гмурна и да заснема истинския кораб, на 3 750 метра под равнището на Северноатлантическия океан.

Бях луд на тема гмуркания до потънали кораби, а Титаник беше абсолютният кораб. Създаването на самия филм за мен стоеше на заден план.

Така че когато предложих филма, рекламирах гмурканията като маркетингова въдица - и студиото се хвана. Мислех си, ако се убия, ще се случи преди да са изградили всички декори и да са наели актьорите, така че студиото няма да потъне кой знае колко.

С екипа ми конструирахме наша собствена дълбокоокеанска система от 35-милиметрови камери, проектирана да издържи до 680 атмосфери налягане на околната среда, и през септември 1995-та извършихме, с два руски батискафа "Мир", 12 потапяния до кораба.

Водехме със себе си Snoop Dog, робот, който маневрираше около останките, за да ги снима. Планът беше по-късно да имитираме интериорните кадри, тъй като беше прекалено опасно Snoop да влиза вътре.

Но при последното потапяне любопитството ми взе връх над здравия разум и насочихме робота надолу по голямото стълбище, за да изследваме палуби B и D.

Никога няма да забравя трепетът и удивлението от откритието, когато гледах видеомонитора в онзи тесен и леденостуден батискаф на близо четири километра под морското равнище, и светлините на робота разкриваха напълно запазена дърворезба, позлатени полиелеи, дори мраморна камина. Част от елегантността на Титаник все още си стоеше, скрита дълбоко в руините.

Бях пристрастен, заразен от вируса на изследванията на морските дълбини. След успеха на филма интересът ми холивудското кино отслабна и беше заменен от увлечение по дълбокоокеанската фотография и проучвания. През 2001-ва се върнахме на гроба на Титаник с нашата дигитална 3-D камера, за да уловим руините в стереообрази.

Освен това използвахме фиброоптични роботи, за да изследваме цялостно кораба, давайки възможност на морските археолози за пръв път да надникнат вътре.

(Никой не си беше направил труда да фотографира кораба през 1912г., защото не са очаквали да потъне при първия си рейс; всички онези снимки, които сте виждали, са всъщност от кораба-близнак "Олимпик".) Последвалият филм, "Тайните на Титаник", беше първият IMAX 3D филм, заснет с дигитална камера.

Оттогава насам направихме още четири дълбокоокеански експедиции, включително пътешествие до останките на германския брониран кораб "Бисмарк", на дълбочина 4 800м в Северноатлантическия океан, както и многобройни потапяния до хидротермални отдушници по протежението на Средноатлантическия риф и Източнотихоокеанския склон.

През последните три години прекарах седем месеца в морето и извърших 41 дълбочинни потапяния с батискаф. Имам жена и четири деца. Някои ще попитат дали рискът си струва, но аз съм наясно със себе си.

Всеки път, когато изследователите проникнем в негостоприемна среда, било то в космоса или в морето, ние живеем или умираме с машините ни.

В голяма степен притегателната сила идва от инженерното предизвикателство - интелигентността и съзидателността на екипа срещу неумолимите стихии.

Не съществува по-чиста форма на човешки акт от това да използваме съзнанието си, за да се приспособим към обкръжаващата среда, в която иначе не бихме могли да оцелеем. Това е нещото, което правим по-добре от всеки друг вид на Земята.

При все това, винаги го има моментът, в който люкът се затваря и за микросекунда блесва мисълта "Може би за последно виждам дневна светлина". Винаги казвам едно и също на стоящите отвън пред батискафа: „Ще се видим на слънце".

Това се превърна в нещо като талисман, кратка молитва да се върнем благополучно от вечния мрак. Важно е да се отбележи, че океанът е капризен, че може да поднася най-дивни дарове, но и да отнема без предупреждение.

Тези гмуркания ми разкриха една съкрушителна истина: Толкова е много онова, което не знаем. При всяко потапяне виждам нещо, което не бих могъл и да си представя.

Прозрачна медуза дълга два метра. Розов октопод с крилца на главата. Изобилие от слепи скариди на сантиметри от вода с температура, достатъчна да разтопи олово.

Понякога ми се случва да видя и заснема нещо, невиждано от никого дотогава, и това са мигове на дълбоко удовлетворение. Нищо от холивудската изкусност не може да се сравни с трепетът от нещо толкова вълнуващо и сто процента истинско.

Долу в мрака все още чакат неразбулени загадки, достатъчно, за да запълнят сто години изследвания. Със сигурност достатъчно, за да ме интригуват и привличат през остатъка от живота ми".

http://www.screen.bg/cinema/3761.html