Вера Гоцева за Actualno.com: Силен е този кадър, който вълнува без замисляне

Вдъхновени от книгата „Музеят на необикновените неща”, ИК "Кръгозор" организират фотоконкурс на тема "Необикновеното в обикновените неща в моя град", който ще протече от 23 март до 17 април тази година. Един от тримата съдии в конкурса е фотографът и журналист Вера Гоцева. Тя е работила в областта на медиите и рекламата, развивайки проекти на големи компании. Главен редактор е на списание "ФОТОмания" единственото издание за фотография у нас. Има блог за лентова фотография (www.lomovera.com), самостоятелни фотоизложби, участие в Barcelona Design week и участия в сборни изложби. Нейни снимки са публикувани в Huffington post, Der Spiegel, Granta, Capital light и други издания. Вера е съорганизатор на Софийския фестивал на науката и от години е активен застъпник за човешки права. Известна е с любовта си към лентовата фотография и през 2014 година е избрана за посланик на ЛОМО фотографията в България. 

Защо фотография? Защо снимки, а не думи?

Едното не изключва другото, но е факт, че фотографията е универсален език и наистина е вярно, че една снимка говори повече от 10 000 думи. Визуалните послания са бързи и неоспорими.

Защо приехте да сте от журито на фотоконкурса "Необикновеното в обикновените неща в моя град"? С какво е по-различен този конкурс от другите, в които сте била жури или сте участвали?

Приех да съм част от журито на конкурса, защото ме провокира темата. Да се опиташ да уловиш уж обикновените неща в града с камерата си? Много е хубаво! Освен това провокира вярването ми, че нещата не се делят на обикновени и необикновени, а всичко е въпрос на гледна точка.

В описанието на конкурса има една много интересна теза – "Човешкото око не е способно да улови реалната гледка, ограничено от собствената си човечност, замъглено от съжаления, възгледи и вяра. Но окото на фотоапарата улавя света такъв, какъвто е". Зад фотоапаратите обаче стоят хора – не са ли тогава точно снимките картината на възприятието на света на фотографа, а не студеното око на някакъв отдалечен и безпристрастен съдник, показващо непременно всичко на всички?

Факт е, че фотографията е колкото обективна, толкова и не. Зад апарата в крайна сметка стоят хора. Това обаче не я превръща в свръх-субективно изкуство, защото по някакъв интересен начин обективът често пъти ни кара да прескочим собствените си вярвания, да растем в тях. Именно това е красотата на фотографията.

Фантастичното ли е целта и най-ценното във фотографията? Коя е снимката и всъщност само една ли е, която сте направили и винаги си спомняте като своето постижение, като приноса ви към изкуството фотография? Кога я заснехте и какво ви накара да грабнете фотоапарата в този конкретен момент?

В никакъв случай не бих казала, че е фантастичното. Във фотографията всеки силен кадър е ценен. А силен е онзи, който вълнува зрителите без замисляне. Затова и снимките, които не са обяснени с текст, са голям тест. Ако хората не могат да почувстват фотографията ти интуитивно, всеки по своя си начин, значи просто не е достатъчно добра.

Иначе си спомням много снимки, които съм правила. Всяка от тях е била свързана с определен момент, ситуация или човек, които след това са останали завинаги отпечатани в репликата на фотографския образ. Трудно ми е да определя коя от тях е постижение за изкуството. За мен фотографията е и вътрешен процес, така че винаги може още и повече.

Биха ли се получили нещата, ако даден фотограф участва в конкурс с мисълта непременно да вземе наградата, а не защото е вдъхновен на първо място от идеята?

Това е сложен въпрос, защото хората имаме различни причини да се чувстваме мотивирани. Все пак мисля, че ако на първо място не си вдъхновен от идеята, няма как да откриеш силния кадър. Опитът ми подсказва, че самото усещане да си преоткрил света около себе си чрез фотоапарат е достатъчно голяма награда и това трябва да те движи напред.

Вие имате опит и като фотограф, и като журналист. Каква нова перспектива дава опитът във фотографията в журналистиката и обратното?

По някакъв начин журналистиката и фотографията винаги са се допълвали при мен. От една страна журналистическите стандарти са и трябва да бъдат високи, за да уважаваме себе си като професионалисти, които служат на истината и хората. От друга фотографията, както стана дума, често пъти ме кара да надраствам или развивам собствените си вярвания. В този смисъл двете поприща са много свързани, особено от както станах главен редактор на списание "Фотомания".

Фотомания – що е то? Какво представлява и защо прегърнахте тази мания?

Списание "Фотомания" е единственото издание за фотография в България. Насочено е към любители и професионалисти, и държи много висок стандарт. Общо взето съдържанието ни покрива голям диапазон от теми – от много полезни техники за снимане, през съвсем конкретни практични съвети, ревюта и големи интервюта с много вдъхновяващи фотографи от България и света. Разбира се основна и единствена тема е фотографията, така че на страниците има страхотни снимки. Освен това всеки месец даваме и награда за един от новите ни абонати. Сега например е Nikon D3200 с обектив! За мен "Фотомания" е кауза, защото искаме да бъдем максимално отворена платформа за всеки, който хваща или държи камера. Много обичам работата си, защото ме среща с интересни хора, влюбени в едно и също нещо – фотографията.

Фотографията в България – оценена ли е така, както трябва да е?

Оценена от кого? Ако ме питаш за цените на фотографски услуги или продажбата на снимки, разбира се тук има какво да се желае. Но не мисля, че това е тема в частност на пазара на фотография у нас, а по принцип си е така. Иначе оценяването на един кадър е много субективно и зависи от много неща.

Какво може да се подобри в бранша, така че младите хора, след като грабнат веднъж фотоапарата, да могат да се прехранват с него, а не да си остане това една страст, едно хоби, на което обръщат внимание в намаляващото си свободно време покрай увеличаващите се ежедневни грижи на онази, другата „сериозна” работа?

Много важно е важно фотографите да оценяват сами себе си и труда си по начин, който не е обиден за тях. Ако сам не можеш да оцениш труда си, зависиш постоянно от другите, които следват собствените си интереси. Онова, което може да се подобри в бранша, е проблемът с авторските права. Много често в медиите се използват снимки без да е поискано разрешение от автора. На мен ми се е случвало също. Важно е като фотографи да търсим правата си в такива случаи.

Какъв е Вашия съвет към тези, които са решили да станат част от света на фотографията? И има ли човек, когото с удоволствие бихте посочили като пример на някой начинаещ за фотограф?

Съветвам фотографите да бъдат вдъхновени на първо място и да не спират да снимат, защото само с опита идват добрите резултати. Да учат от много хора, а не от един и да не спират да се образоват, защото развитието на уменията не спира. Примерите, които бих дала са много и всички може да ги видят на страниите на „Фотомания“.

Интервю на Ивайло Ачев